|
|
|
|
|
|
|
|
|
|
|
|
|
|
|
|
|
|
|
|
|
|
|
|
ДИМИТЪР КАЛЕВ
Преди всичко искам да направя методологическа уговорка. Започвам с предположението, че четенето на езотерични текстове може по някакъв начин да се сциентизира, да се въведе що-годе строга терминология. Тъй както територията на литературознанието през втората половина на миналия век беше поделена между херменевтиката и структурализма, така, струва ми се, се обособиха две категории четене на текстове и особено на езотерични текстове: херменевтично и структуралистично. Като че ли повечето предишни и днешни читатели на Учителя Петър Дънов принадлежат към първата категория, т. е. към несъзнателните херменевти. При херменевтичното четене смисълът на текста не се схваща чрез интелектуални операции, а отново се изживява като старо, но постоянно обновяващо се послание. Херменевтиката настоява читателят-интерпретатор да дешифрира смисъла на текста, което не означава да се открие една предструктурирана материя, а да се възпроизведе акта на сътворяването на текста и исторически да се разгърне тълкуването му. Херменевтът претендира, че чете езиците в езика, които сами по себе си са интерпретации на субекта си. Не бих искал да противопоставям методологии, защото става дума само за етажи на една обща интерпретативна семантика: за един и същ текст херменевтичното четене разкрива смисъла на вътрешното пресъздаване, а структуралистичното четене – този на интелектуалната реконструкция. Мисълта ми е за това кое от двете четения върши по-добра работа. А може би става дума преди всичко за нещо трето: за това, че позитивистичното четене на езотерични текстове има твърде съмнителна методологична стойност. Предпочитам още сега да приключа с позитивизма: свеждането на езотеричния текст до теми, мотиви, ключови думи, метафори и цитати е по-скоро разглобяване, отколкото пресъздаване или реконструкция. Предполагам, че има и четвърто, постмодерно четене, което пък настоява за тотално разделяне и всамотяване и, както обича да казва Бойко Пенчев, предвещава за Антихриста...
И така, читателят-интерпретатор трябва да направи нелесен избор в настройките на своето съзнание: херменевт, позитивист или структуралист. Мисля, че твърде дълго на езотеричния текст се е гледало като на послание без код. Ако перифразирам Жерар Женет, структуралистичният метод на четене се изгражда, когато посланието се преоткрива в кода и се извлича от него чрез анализ на познаваеми структури, а не е наложено отвън по силата на идейни предразсъдъци. Структуралистичното четене заменя търсенето на аналогии между отделни елементи с търсене на глобални хомологии, а смисълът на текста става доловим само чрез операции на структуралния интелект. С други думи, структуралистично настроеният читател изоставя търсенето на външни детерминанти (социални, исторически, психологически и други) и разглежда езотеричния текст като абсолютно битие. Целта на структуралистичното четене е да постигне интимно познание на реалността на текста, да си го представи отвътре, т. е. това, до което трябва да достигне четенето, е субект, който може да бъде разбран само ако се застане на негово място и му се даде възможност отново да изиграе в нас ролята на субект. Според Ролан Барт, няма разлика между структурализма като интелектуална дейност, от една страна, и писането и четенето на текстове, от друга. И в двата случая съпоставянето им е основано не върху същността на съдържанието, на което толкова разчита херменевта, нито върху същността на формата, на която толкова разчита позитивиста, а единствено върху сходството на функциите.
След такова методологично въведение вече е възможно да формулирам целта на статията: тезата ми е, че в текстовете на Учителя Петър Дънов съществува иманентен код, аналогичен на западноевропейското езотерично християнство, и дефинирането му води до по-непосредствено разбиране на функцията на техните послания.
По-скоро за улеснение и съвсем условно приемам, че текстовете на западноевропейското езотерично християнство се имплицират напълно в текстовете на антропософската наука, която се заражда и разгръща в лекционните цикли на Рудолф Щайнер (1861-1925) през първите две декади на XX в. Изходна онтологична гледна точка е, че Вселената не е мъртъв механизъм, а жив организъм от девет йерархии от духовни същества. Според езотеричната християнска традиция, човечеството е десетият член от организма на Космическия човек, който в текстовете на Учителя П. Дънов се нарича Всемирно Бяло Братство. Глава на Всемирното Бяло Братство е Христос и антропософската наука Му приписва следните атрибути: Той е космическият Аз Съм, изявява дейността на Троицата и преки Негови съработници са духовните същества Серафими, Херувими и Престоли. Те създават и организират слънчевите системи; нашата слънчева система се ръководи от йерархиите Господства, Сили и Власти, а духовните същества Начала, Архангели и Ангели в сегашния етап от развитието й помагат за еволюцията на човечеството.
Както се спомена по-горе, сегашното човечество е новозараждащата се десета йерархия, наречена йерархия на Любовта и Свободата. Тази идея всъщност резюмира антропологичната гледна точка в западноевропейската християнска традиция: космосът може да бъде разбран само ако човек познае себе си и обратно – човек може да осмисли същността си само ако разбере космоса като живо и съзнателно същество. Езотеричното християнство твърди, че човек няма само едно тяло, а аналогично на макрокосмичното устройство притежава сложна микрокосмична система от седем тела: физическо, етерно, астрално, Аз, Себедух, Животодух и Човекодух. Аз-ът се схваща като централна психична и функционална организация: работата на Аз-а върху астралното тяло е условие за проява на Себедуха, работата му върху етерното тяло е условия за проява на Животодуха и съответно работата му върху физическото тяло е условие за проява на Човекодуха. Изхождайки от тази морфология, езотеричното християнство твърди, че макрокосмосът или Космическият човек има за свой Аз Христос, за свое астрално тяло има йерархията Серафими, за свое етерно тяло има йерархията Херувими, а за свое физическо тяло – йерархията Престоли. Троицата Отец, Син и Свети Дух пък е трите степени на духа в Космическия човек, аналогично на трите микрокосмически степени в човека – Себедух, Животодух и Човекодух.
Друга основна тема в антропософската наука е генезисът и етапите в развитието на нашата слънчева система. Дейността на Всемирното Бяло Братство или Космическият човек се разгръща през седем етапа, известни с термините Древен Сатурн, Древно Слънце, Древна Луна, Земя, Бъдещ Юпитер, Бъдеща Венера и Бъдещ Вулкан. Тези термини не бива да се смесват с имената на днешните планети, а трябва да се схващат като състояния на слънчевата система в определени етапи от нейното развитие.
Развитието на Древния Сатурн се ръководи от принадлежащия на Троицата принцип Отец. В зората на нашата слънчева система Серафимите приемат от Троицата плана и целите на еволюцията, предават ги на Херувимите, които ги разработват в най-големи детайли. На свой ред Престолите се жертват за осъществяването на този план, излъчвайки от себе си субстанция за създаването на слънчевата система. Тази жертвена субстанция е океан от Воля, съществува в огнено-топлинно състояние и оформя етапа, наречен Древен Сатурн. Тогава на космическата сцена се появяват Началата и от жертвената субстанция на Престолите създават физическите тела на днешното човечество. След дълга подготовка в тези тела се пораждат особени светлинни проекции на дванадесетте Херувими – зачатъци на днешните сетива. През Древния Сатурн Престолите даряват на човечеството и зародиша на най-висшата степен на духа, наречена Човекодух.
След това развитието на слънчевата система навлиза в космична нощ и почивка, след която следва етапа на Древното Слънце, ръководен от принадлежащия на Троицата принцип Син. Под негово ръководство дванадесетте Херувими обграждат Древното Слънце, за да подпомогнат развитието му, а йерархията Господства, водена от най-развитото същество в нея, следва примера на Престолите и излъчва от себе си жертвена субстанция за създаване на човешкото етерно тяло. Споменатото най-развито същество от йерархията Господства се отдава на мъдростта, струяща от Херувимите, и я провежда към всички стоящи по-ниско йерархии. Според интерпретацията на западноевропейската езотерична традиция, това е онзи велик момент, описан от Йоан с думите: “В начало бе Словото, и Словото бе Бог.” По-нататък това най-напреднало Господство еволюира до такава степен, че успява да приеме в себе си макрокосмичния Аз на Космическия човек, наречен Христос. От този момент това същество става водач на слънчевата система и дух на зараждащата се в нея неподвижна звезда. Така на Древното Слънце се случва едно велико космично събитие – човечеството за пръв път се среща с Христовото същество.
Според антропософската наука, в етапа на Древното Слънце изживяват своята “човешка” степен на развитие онези духовни същества, които днес наричаме Архангели. Древното Слънце е представлявало същинска протозвезда и неговата газообразна тъкан е пулсирала от огнено-светлини ритми, създавани от полетите на Архангелите из етерните пространства. Всичко това, както се посочи по-горе, е обградено от дванадесетте Херувими и е причина за дванадесетичната морфология на Древното Слънце.
Още едно забележително събитие принадлежи на Древното Слънце. Съществото Христос, което дотук беше дефинирано като Аз Съм на Космическия човек, започва усилено да подготвя своята мисия в Земния период. За тази цел най-зрелите и ускорено развиващи се човешки зародиши биват подготвени по специален начин. Аналогично на дванадесетичната морфология на Древното Слънце тази група от напреднали хора също е структурирана дванадесетично, дава й се мощен еволюционен тласък и развитието й неимоверно се ускорява. От този момент дванадесетте Велики човешки души са в постоянен контакт с Христос, директно съзерцават Неговото лице и функционират като катализатор в еволюцията на човечеството през всички следващи етапи от развитието на слънчевата система. По традиция за тях се използва санскритският термин бодхисатви. Същият термин, но със съвсем различно съдържание, се употребява и в някои текстове на източния окултизъм, особено в текстове на Агни йога.
Продължавайки хронологично, прескачаме етапа, наречен Древна Луна, когато се създава човешкото астрално тяло, и се озоваваме в съвременния, четвърти или Земен период. Според западноевропейската езотерична традиция, този период се разгръща в седем епохи: полярна, хиперборейска, лемурийска, атлантска, съвременна, шеста и седма. Всъщност настъпва моментът, когато хората вече са изградили в себе си две много отделни и независими същности – висша природа (Себедух, Животодух и Човекодух)и низша природа (физическо, етерно и астрално тeла). Тези две същности, управлявани дотогава от висшите духовни йерархии, трябва да минат под управлението на самия човек, което вече е свързано с развитието на човешкия Аз. През хиперборейската епоха бодхисатвите от Древното Слънце така ускоряват своето развитие и така силно проявяват своята връзка с Христос, че получават наименованието слънчеви хора. През тази епоха от Земята се отделят планетите и Слънцето в следния хронологичен ред: Сатурн, Юпитер, Марс, Слънце, а от последното се отделят Венера и Меркурий. Слънчевите хора прекарват известно време на шестте планетарни тела, запазвайки най-тясна връзка със Слънчевото същество Христос.
През лемурийската епоха слънчевите хора се завръщат на Земята. Следва отделянето на Луната от Земята и акта на грехопадението, но слънчевите хора са толкова напреднали, че преодоляват изкушението на Луциферичните същества, не грехопадат и, за разлика от останалото човечество, остават да живеят като чисти прототипи. Така се формира една много съществена разлика между човечеството и слънчевите хора.
През атлантската епоха слънчевите хора развиват и задълбочават още повече връзката си с духовните йерархии и се явяват на останалото човечество като пратеници на Боговете. Благодарение на духовната си връзка с Христос те изживяват Христовото съзнание по интуитивен път, т. е. нямат логично мислене, а притежават Аз, който е прототип на Христовия. Поради това, че не са грехопаднали, те нямат способност за ясно предметно съзнание. Така през втората половина на атлантската епоха сред пратениците на Боговете се открояват дванадесет най-напреднали и развити същества – онези, които някога бяха разселени по шестте планетарни тела. Те изграждат най-силна духовна верига с Христовото същество и образуват т. нар. Ложа на бодхисатвите. Това именно са дванадесетте бодхисатви в конкретния смисъл на този термин и едва от този исторически момент те приемат това название и тази роля на ръководители и вдъхновители на земното развитие. Всеки от тях поема специфична мисия, а всички заедно като една ложа поемат развитието на човечеството по-нататък. Когато всички дванадесет бодхисатви завършат своите мисии, тогава всъщност ще приключи Земният период. Според антропософската наука, терминът бодхисатви може да се преведе като Учители на мъдростта и сетивното съзвучие.
През т. нар. съвременна епоха от Земния период се случва централното историческо събитие в цялата седемстъпна еволюция: Христовото същество слиза на нашата планета, три години живее във физическото тяло на Исус от Назарет и с кръстната Си смърт на Голгота става Аз на Земята. Според атропософската наука, слезлият Христос, изхождайки от едно физическо-земно човешко същество, се развива постепенно като етерен Христос, като астрален Христос, за да може като Аз-ов Христос да стане дух на Земята и да се издигне след това заедно с всички хора до по-високи степени. От друга страна, бодхисатвите изграждат кръг около Христовото същество и от Него черпят своите мисии за човечеството. Христос е техен вдъхновител и извор на техния живот и мъдрост. Затова дванадесетичната сфера на бодхисатвите функционира като персонифицирана Христова субстанция от животомъдрост, през която човешкото съзнание може да се качва до Христос.
Поради спецификата на своята еволюция бодхисатвите не притежават способност да изграждат собствено физическо тяло и да се раждат, както обикновените хора. За целта те се инкорпорират в други човешки същества. Този процес протича периодично до момента, когато конкретният бодхисатва изработи способност сам да си създава човешко тяло и да се ражда като човек. На практика това е последната му проява във физическо тяло и тогава се казва, че се е издигнал до степен Буда. Когато определен бодхисатва има необходимост да слезе на физически план, за да изпълни своята мисия, може да се забележи, че в дадения момент има един човек, който отговаря на необходимите духовни изисквания, за да се превърне в негов носител. Щом този човек започне да формира своя Аз-ова организация (между 28- и 33-годишна възраст), съвсем незабележимо в това започва и да взема участие и бодхисатвата и така Аз-ът на последния започва да се слива с Аз-а на човека. Процесът все още е незабележим за околните, а самият човек започва да получава известно усещане за него, без да го разбира. По-късно може да се каже, че астралното и етерно тяло на човека се овладяват от бодхисатвата, а в последната фаза настъпва своеобразно овладяване и на физическото тяло. През този период той вече започва да се проявява сред хората като духовен Учител. Така чрез всяко свое проявление бодхисатвата разгръща своята мисия. От друга страна, той се развива и самоусъвършенства, докато накрая успее да се роди като човек и да даде изключителния екстракт на мисията си под формата на Учение. Тогава бодхисатвата се издига от сферата на Земята в сферата на слънчевата система, за да продължи делото си като Буда.
Според антропософската наука, до историческите събития в Палестина в началото на новото летоброене сред човечеството са действали шест бодхисатви. Първият бодхисатва, действал сред индоевропейските народи, носи по-късното средновековно име Скитианос. От него мисията на Учител на човечеството поема Заратустра, а след него – Гаутама. Гаутама действа до около 600 г. пр. н. е. и създава учение, чрез което шест века по-късно човечеството да разбере Христос. Накрая идва време мисията си към човечеството да поеме бодхисатвата, който действа и сега. Антропософските текстове не цитират нито името, нито местонахождението му, само го обозначават със санскритския термин Майтрея, предназначен по принцип за този от дванадесетте бодхисатви, на когото предстои да стане Буда. Според антропософската наука, Бодхисатва Майтрея се проявява веднъж на всеки век, действал е и през първата половина на XX в., а в 4900 г. ще се издигне до степен Буда. Особеното при него е това, че по определен начин той ще подражава на станалото в тайнството на Голгота. Бодхисатва Майтрея се определя като носител на морално действащо слово и в негово лице се изявява най-великият Учител, опитвал някога да изясни на хората Христовото събитие в неговия пълен обхват. И днес, и през следващите три хилядолетия той ще бъде истинският проповедник на Христос и на централното духовно събитие на миналия и настоящия век: преживяването на Христовото същество в етерните измерения на човешкото съзнание.
След всичко, изложено дотук, може да се твърди, че христологията в антропософската доктрина концентрира позитивизма на цялата западноевропейска езотерична традиция. Явно става дума за научна система, състояща се от следните няколко постулати: първо, Христос е централен макрокосмичен субект; второ, тайнството на Голгота е централно историческо събитие; трето, микрокосмичната Аз-ова организация е централна психична структура, която всеки индивид съзнателно християнизира, пронизвайки я със субекта на Христос или, както физиологично се изразяват антропософските текстове, индивидът слива своя кръвоток с кръвотока на Христос; четвърто, иманентната природа на първите три постулати почива на релацията Христос-Аз, в която централна посредническа функция се пада на Учителите-бодхисатви и по-специално – на Бодхисатва Майтрея.
Всичко, което е научен позитивизъм в атропософията, може да бъде открито в текстовете на Учителя П. Дънов като структурален код. Цялата езотерична христология е разгърната и мултиплицирана в мащабни хомологии, около които са конструирани различните течения на неговите проповеди. Във всички беседи без изключение може да се открие морфологията Христос-Аз-Другия. Христос се открива на Аз-а, Аз-ът се открива на Другия, най-после Аз-ът, отразен в Другия, се открива на Христос. В неделните беседи например тази морфология функционира в едновременен диалог, по-точно в триалог. Триалогизмът на текста всъщност го прави стройно конструиран, въпреки че на пръв поглед, особено през очите на позитивистичния интерпретатор, изглежда разхвърлен. Аналогична морфология се открива в школските лекции и в съборните беседи, но там тя изглежда по-инак: Христос-Учител-ученик. И тук функцията е триалогизъм: Христос се открива на Учителя, Учителят се открива на ученика и Учителят, отразен в ученика, се открива на Христос. Много често морфологията на лекциите е разгърната в мултиплициращи се хомологии, в които Христос-Аз-Другия поражда сърце-ум-воля или чувство-мисъл-действие и т. н.
Статията не е структуралистичен анализ на текстовете на Учителя П. Дънов. Още по-малко е изследване, целящо да докаже, че в П. Дънов е бил инкорпориран бодхисатвата на XX век. Предпочитам да се възприема като знак, драснат по натрупания прах върху културата на отминалото столетие. Структуралистичното четене не е универсална рецепта и не твърдя, че тези текстове не могат да бъдат четени херменевтично или позитивистично, дори постмодернистично. Струва ми се обаче, че само интелектуалната реконструкция на морфологията Христос-Аз-Другия позволява текстовете на Учителя П. Дънов да бъдат видени отвътре и да бъдат преживени като Слово или морално събитие. И нещо друго: мисля, че само структуралистичната интерпретация ги прави ясно и що-годе научно различими от други езотерични или религиозни текстове. Например от тази гледна точка липсват каквито и да е основания за аналогии с теософията и източния окултизъм, защото в последните не може да бъде открито нищо от морфологията Христос-Аз-Другия. В този смисъл неуместен е и критическият им прочит от православно-християнска богословска гледна точка, ако той не включва и структуралистична методология.
Може би, ще прозвучи крайно, но се изкушавам да твърдя, че има текстове, чиято природа изисква структуралистичен прочит. Инак нещо твърде съществено в техните послания може да бъде пропуснато. Няма да е чудно, ако се окаже, че западноевропейската христология в морфологията на текстовете на Учителя П. Дънов е мястото, където човешкият кръвоток се среща с кръвотока на Христос.
Литература
1. Anthropos. Съст. Г. Бондарев. Москва, 1999
2. Учителя във Варна. Съст. Д. Калев. Издателство „Бяло Братство”, София, 1999
3. Дънов, Петър. Разумното сърце. Издателство „Захарий Стоянов”, София, 2003
4. Учителя Беинса Дуно. Сила и Живот. Издателство „Бяло Братство” и „Захарий Стоянов”, т. 1, 2 и 3, София, 2005-2008
5. Акордиране на човешката душа, т. 3. Съст. Б. Боев. Издателство „Бяло Братство”, София, 2001
Варна, 2003