![]() |
![]() |
![]() |
![]() |
![]() |
![]() |
![]() |
![]() |
![]() |
![]() |
![]() |
![]() |
![]() |
![]() |
![]() |
![]() |
![]() |
![]() |
![]() |
![]() |
ДИМИТЪР КАЛЕВ
В заглавието на тази статия несъмнено е изказана само една хипотеза, която по-нататък трябва да се докаже. Доказателството би могло да се опре преди всичко на няколко твърдения, заимствани от антропософската наука, най-вече – от нейните духовни изследвания върху Ложата на Бодхисатвите и тяхната мисия.[1] По този начин, използвайки аналогии между духовната наука и историческите данни за Учителя Беинса Дуно (1864-1944), ние можем да формулираме нашата хипотеза в следните няколко твърдения: (i) Учителя Беинса Дуно е Бодхисатвата на XX век, т.е. един от дванадесетте от Ложата на Бодхисатвите, ръководена от Христос чрез Светия Дух; (ii) той е Бодхисатва Майтрея, т.е. този Бодхисатва, на когото след 3000 години предстои да стане Буда (на санскрит Майтрея означава буквално този, който предава Доброто чрез Слово, а псевдонимът Беинса Дуно е негова транскрипция на един свещен протоезик, наричан от самия Учител ватански); (iii) в исторически аспект Беинса Дуно е първият Бодхисатва Майтрея след мистерията на Голгота, затова той се определя като най-великият Учител, който някога се е явявал, за да изясни на човечеството Христовото събитие в неговия пълен обхват, т.е. той е най-великият Учител на Христовия импулс; (iv) индивидуалността на Бодхисатва Майтрея се инкорпорира, т.е. непълно се въплъщава в Петър Дънов около 1896 г. и пребивава във физическото му тяло 49 години (7 периода от по 7 години) като Учителя Беинса Дуно; (v) неговото дело и Слово, както това на всеки Бодхисатва, е микрокосмично отражение на макрокосмическия живот на Христос, защото Христос и Бодхисатвите се срещат на границата между “звездния” и “планетния” аспект на Слънцето; (vi) мисията на Беинса Дуно е да провъзгласи най-значителното духовно събитие на нашето време – явяването на Христос в етерно тяло, наречено етерно откровение на Христос в астралния план; (vii) като проповедник на етерния Христос, Беинса Дуно е донесъл и тепърва ще носи Слово с магическа сила, което непосредствено ще се влива в човечеството, ще се превръща в непосредствени морални импулси, т.е. ще пронизва хората с моралната сила на Христовия импулс, който е Сила и Живот; (viii) като проповедник на етерния Христос, Словото на Учителя Беинса Дуно е метод на ново християнско посвещение: Аз-ът съзнателно и свободно преживява космическия Аз Съм, доброволно приема Христос в себе си и получава възможност непосредствено да познава “звездния” аспект на Слънчевите мистерии – тайните на Духовния космос, разположен зад пределите на Слънчевата система и наричан Царство на Божествения Отец; (ix) в периода 1910-13 г. Учителя Беинса Дуно работи непосредствено чрез Рудолф Щайнер (до астрално въплъщение) и така се постига сливане на Розенкройцерското западно течение с Източното течение на Майтрея.
Централен проблем на изложените дотук девет тези безспорно е формулирането на историческата и духовна мисия на Бодхисатвата, въплътил се през XX век. Според повечето изследователи на антропософската наука мисията му е негова главна отличителна черта, по която той може да бъде исторически познат и персонално посочен. Рудолф Щайнер многократно дефинира тази мисия като възвестяване на централното духовно събитие на съвремието и на следващите две хилядолетия, наречено етерно пришествие на Христос в астралния свят. Това централно събитие би могло да се резюмира в следните седем научни твърдения: (i) физическото откровение на Христос е мистерията на Голгота и кръвта на Спасителя, пролята в Земята; (ii) като висш групов Аз на цялото човечество Христос трябва да си изработи (освен физическа) две други нови обвивки – етерна и астрална, за да може да прониже човечеството като единен организъм и да го подготви за прехода му от Земното към следващото космично състояние, наречено Бъдещ Юпитер или Нов Иерусалим; (iii) царството на етерния Христос е всеобемаща етерна сфера, наричана Шамбала (розовото сияние над източния хоризонт преди изгрев), а новото етерно откровение на Христос, като владетел на Шамбала, е изпълнение на думите Му: “Моето царство не е от този свят” (Лука 18: 36); (iv) в микро- и макрокосмоса непрестанно протичат аналогични процеси: от сърцето към мозъка струи поток от светлинни лъчи, които обтичат епифизата, а от друга страна, етерната сфера на Земята, съдържаща етеризираната кръв на Христос, пролята на Голгота, също поражда в хората потоци, струящи отдолу нагоре; (v) обединяването на двата етерни потока води до способност за възприемане на етерното откровение на Христос в астралния план, т.е. човешкият кръвоток се среща с кръвотока на Христос; (vi) обединяването на двата етерни потока се осъществява само ако човек практикува правилно разбиране и отношение към Христовия импулс, т.е. ако човек се научи постепенно така да възпламенява своя етерен поток, че да се появи в него способност да долавя приближаването на Христос в етерно тяло – като жив Утешител или морален съветник; (vii) преживяването на етерния Христос води до съединяване на интелектуалния и моралния полюси в човека и до постепенното одухотворяване на Земята, т.е. Земята постепенно става труп, а духовната й същност прехожда към Бъдещия Юпитер.
По-нататък е необходимо е да формулираме метода на нашето изследване. Разглежданият проблем съчетава исторически, онтологически и метафизически аспекти, но единствено достъпна гледна точка е преживяването му в съзнанието на съвременния човек и в неговите три сфери – мисловна, емоционална и волева (ум, сърце и воля). Бихме могли условно да обозначим нашия метод с известния цитат от Притчи Соломонови: “Сине мой, дай ми сърцето си” (23: 26). Графичното му представяне налага следните няколко разяснения: (i) според езотеричната наука всичко, което функционира в съзнанието ни като мисли, е формирано в нашето минало; всичко, което функционира като волеви действия, определя и формира нашето бъдеще; единственото, което функционира тук и сега, са нашите чувства, т.е. единствено в сърцето си ние преживяваме нашето настояще; (ii) когато съвременният човек съзнателно пронизва с мислите си своите волеви действия, той генерира в себе си Любов; обратно – когато съзнателно пронизва с волята си своите мисли, той генерира в себе си Свобода; затова се казва, че настоящото еволюционно въплъщение на Земята е космос на Любовта и Свободата; (iii) и в двата случая – когато със силите на миналото си пронизва бъдещето си или със силите на бъдещето си пронизва миналото си, човек неизбежно прокарва силите на съзнанието си през настоящето на своето сърце; следователно емоционалната сфера или сърцето е единствената психична структура, с която човек може тук и сега да преживее Христос като макро- и микрокосмичен Аз Съм; (iv) от онтологична и метафизична гледна точка за космоса не е равностойно дали човешкото съзнание генерира Любов и Свобода през сърцето на своето ежедневно съзнание, или през изпълненото с благоговение към Христос сърце; в първия случай човек оперира с т.нар. обикновено съзнание; във втория случай обаче всички мисли и волеви действия са проникнати от Христовото Същество, т.е. съзнанието функционира чрез и заради Христос и с терминологията на християнската традиция това негово състояние се нарича Дух на Истината; (v) именно в този процес на съзнателно генериране на Любов и Свобода през християнизираното сърце съзнанието започва да преживява явления, наречени етерно пришествие на Христос в астралния свят.
„Сине мой, дай ми сърцето си”.
Методът „Сине мой, дай ми сърцето си” съчетава микрокосмичната гледна точка и макрокосмичния аспект на съвременния етап от общочовешката еволюция. Образно казано, именно на този етап боговете изискат от човека предимно емоционална отдаденост, т.е. не искат нито мислите му, нито волята му, а единствено сърцето му.
Изложеният методологичен подход изисква строго дефиниране на анатомичната и психологична среда, в която той работи, т.е. изисква знания за неговия психофизиологичен субстрат. Според изследванията на антропософската наука Аз-ът в течение на целия еволюционен процес организира в различните наши тела структури, аналогични на анатомичния скелет: (i) костният скелет на видимото физическо тяло се обхваща от Аз-а отвън; (ii) свръхсетивният скелет на етерното тяло има форма на пентаграм, състои се от пет етерни потока, циркулиращи между главата и крайниците, но точка на неговото приложение е главният мозък; (iii) свръхсетивният скелет на астралното тяло има форма на хексаграм (Соломонов знак), състои се от астрални потоци, циркулиращи между ушите, раменете, сърцето и главния мозък, но точка на неговото приложение е гръбначният мозък; (iv) самият Аз също има анатомична точка на приложение – ганглиите от симпатиковия дял на вегетативната нервна система и специално – голямото чревно сплетение (plexus solaris), наричано слънчев възел, т.е. през слънчевия възел Аз-ът нахлува във физическата организация на тялото ни и се усеща точно под лъжичката.
В настоящия етап от еволюцията на съзнанието ключова е функцията на етерното тяло като свръхсетивна анатомична структура, в която съзнателно работи езотеричният ученик. Етерното тяло се явява и съвременното поле на проява на Христовото Същество във всяко индивидуално съзнание. Християнката традиция го нарича Дърво на Живота и го идентифицира със самия Христос. По данни на езотеричната наука в етерното тяло има четири нива: (i) топлинен етер, в който функционира волята и обмяната на веществата; (ii) светлинен етер, в който функционират петте човешки сетива и биологичната репродукция; (iii) звуков или химически етер, в който буквално се тъкат нашите мисли, и (iv) жизнен етер, в който функционира паметта и онова, което се нарича Живот.
Историческо разгръщане на нашата хипотеза. Според нас единствено чрез историческо разгръщане на Словото и делото на Учителя Беинса Дуно би могло да се докаже или отхвърли връзката му с Бодхисатва Майтрея. За тази цел условно разделяме историческия период от време, през който е живял и работил той, на 7 подпериода от по 7 години. За начало приемаме 1896-97 г., когато 33-годишният Петър Дънов учредява във Варна Обществото за повдигане на религиозния дух на българския народ, публикува книгата „Наука и възпитание” и написва мистичния текст „Хио-ели-мели-месаил”. От този момент до 1944 г., когато завършва земният му път, обект на нашето проучване са 49 (7 x 7) години.
Период 1896-1902. Условно може да бъде наречен период на инкорпорация. В него Бодхисатва Майтрея вероятно постепенно овладява телата на П. Дънов и прави първи намеци за своята главна мисия – възвестяване на мистерията на етерния Христос. Например в споменатия по-горе текст „Хио-ели-мели-месаил” четем: „Ето Той иде да посети Земята... Всички краища на Земята ще бъдат изпълнени от силата и славата на Неговото присъствие... Така говори Онзи, който ни е изкупил със Своята кръв... Ето, чакам на тайните врата на сърцето ти за отговор.”[2]
Период 1903-1909. Условно може да бъде наречен начало на мистерията на етерния Христос.Обществото, учредено през 1897 г., започва да се именува Веригатаи да провежда ежегодно през август свои срещи във Варна. В протоколите от годишната среща през 1906 г. са записани следните думи: „Тук няма никакъв Дънов, а Аз, Господ, който се проявявам чрез неговата душа.” При исторически паралел между разглеждания от нас подпериод и съответния му по време период от дейността на Р. Щайнер могат да се открият редица съответствия. Безспорно най-съществен е историческият факт, че през май 1907 г. Щайнер се отделя от Теософското общество, а на 1 юни обявява разделянето на Езотеричната школа на Западна и Източна.[1] През 1909 г. началото на мистерията на етерния Христос като че ли достига своя апогей. На годишната среща на Веригата Беинса Дуно показва на присъстващите малък двуостър меч (кама), езотеричен символ на пълното Аз-ово съзнание, донесено от Христос, и изговаря знаменателна фраза: „На едната страна на камата е нарисуван човешкият знак, а от другата – знакът на Веригата. Това е Силата Господня, с този нож обсаждаме Варна.”[2] На 13 юни следващата година в Християния Р. Щайнер открито обявява, че тъкмо отминалата 1909 г. е начало на едно свръхсетивно явление, наречено етерно откровение на Христос в астралния план.[1]
Период 1910-1916. Може да бъде наречен условно период на преживяване на етерния Христос. Дейността на Беинса Дуно се измества от Варна и се съсредоточава във Велико Търново – града, който той нарича сърце на България. Може би затова в Словото му започват да звучат директни образни внушения за живия Христос: „Христос ще дойде, това е безспорно, и скоро ще дойде... Под думата Второ пришествие не бива да се разбира свършекът на света, а второто идване на Христа” (11 август, 1911).[3] През 1911 г. Беинса Дуно за първи път показва пред своите ученици рисунка с величествения образ на Пентаграма, свръхсетивния скелет на етерното тяло. Всичко, изговорено за него, звучи като метод за овладяване на Дървото на Живота и съкровено преживяване на Христовото Същество. За първи път се очертава седемстепенният път на съвременното християнско посвещение: обръщане, покаяние, спасение, възраждане, новораждане, посвещение и възкресение. На следващата, 1912 г., Беинса Дуно съставя книгата „Завета на цветните лъчи на Светлината” и я представя на Веригата като метод за преживяване на етерния Христос в астралния план: “Христос е близо на физическото поле, и Той присъства тази година на събора... Трябва да разбираме Христовато учение така: Христос духа и това духане се е преобърнало на Светлина, а пък Светлината – на Живот...”[4] Структурата на „Завета” се състои от дванадесет части, в които са композирани библейски текстове в резонанс с дванадесет етерни потока, т.е. с дванадесет основни добродетели. В указанията за употреба на Завета могат недвусмислено да се открият детайли от метода „Сине мой, дай ми сърцето си”: ученикът концентрира мисълта си върху образа на определена багра от светлинния спектър, съзнателно възпламенява определен поток от етерното си тяло и с чувство на благоговение започва да чете съответните библейски стихове, които го насочват към непосредствено преживяване на Христос там, където блика собственият му Живот.
Създаването на „Завета на цветните лъчи на Светлината” е своеобразна подготовка за нещо още по-значително – преживяване на моралната сила на Христовия импулс. Както беше формулирано в нашата хипотеза, според антропософската наука Бодхисатва Майтрея е проповедник на етерния Христос и пронизва хората с моралната сила на Неговия импулс, който е Сила и Живот. Не би могло да се намери по-директно и убедително доказателство от това на пръв поглед терминологично съвпадение: през 1914 г. Беинса Дуно се установява трайно в София, всяка неделя изнася публични проповеди, които се стенографират, и още на следващата година започват да се публикуват в сборници, озаглавени „Сила и Живот”.[9] Същата година, на срещата на Веригата във Велико Търново Беинса Дуно възвестява: „Христос е тук и аз бих желал да са отворени вашите очи... Как да намерим Христа?... Когато ви говори Христос, вие ще усещате това нещо откъм лъжичката, близо до сърцето и идващо отвътре на вашата душа... Всеки ден се съсредоточавайте по известен въпрос, четете Евангелието и мислете за Христа... Като се въодушевите от всичко това, Христос ще започне да се вселява във вас.”[3]
Период 1917-1923. Може условно да бъде наречен период на Школата на Бодхисатва Майтрея. Негова безспорна кулминация е 1922 г., когато Учителя Беинса Дуно открива в София Школа на езотеричното християнство с два класа, пред които изнася лекцоионни цикли в продължение на 22 години. Така всички методи, свързани с мистерията на етерния Христос, придобиват строго научен вид и школска завършеност. През лятото на същата година на събора във Велико Търново Беинса Дуно изнася ключовата беседа „Да слезе Христос да ви обясни”: „За мен най-щастливият ден ще бъде, когато видя, че Христос живее във вашето съзнание... Вие правите усилия, но те ще бъдат безполезни, ако Христос не проникне в съзнанието ви и ако след Него не проникне Божествената Любов...”[6] Няколко дена по-късно той дава на учениците си първото школско музикално упражнение, озаглавено „Фир-фюр-фен – Благославяй”. Въвеждането на окултните музикални упражнения като водеща методология в Школата внася ново измерение в мистерията на етерния Христос и силите, генерирани от Неговото преживяване, се пренасочват към нещо качествено ново – към съзнателно организиране на Тялото на Любовта, което антропософската наука нарича Манас или Себедух.
Период 1924-1930. Може условно да бъде наречен период на Себедуха или Тялото на Любовта. На 2 април 1924 г. Беинса Дуно изнася ключова лекция, озаглавена „Разумното сърце”. Идейните внушения в нея се преживяват от съзнанието като връзка с Манас или Себедуха (Тяло на Любовта): „Вие трябва да поставите новата насока на живота си върху вашето Разумно сърце. В това Разумно сърце оперира или действа Божият Дух... Ако имаш Разумно сърце, Христос може да дойде и да живее в него...”[5] През следващата година Учителя Беинса Дуно дава ключовото музикално упражнение „Аум”, а едно друго музикално упражнение от 6 юни 1926 г. е адресирано към съзнателното овладяване на етерното тяло и е озаглавено “Мисли, право мисли”. Овладяването на двата горни етера, които според антропософската наука са върнати на човечеството чрез Христовата жертва на Голгота, на практика извеждат съвременното съзнание на качествено нов еволюционен етап. Западноевропейската християнска традиция го нарича ученичество, а Учителя Беинса Дуно – Път на ученика.
През 1926 г. се появяват първите постройки на селището „Изгрев” край София, където Беинса Дуно центрира дейността на езотеричната си школа. На следващата, 1927 г., там прозвучава знаменитият цикъл от съборни беседи, озаглавени „Пътят на Ученика”. В него с величествен мащаб се описва пътя от Съзнаващата душа към Себедуха, т.е. към Тялото на Любовта. На 23 октомври 1929 г. Беинса Дуно изнася пред Общия окултен клас лекцията “Център на Живота”: „Човек не може да измени посоката на своя живот, ако не разбира законите на своите мисли и желания... Кой може да бъде център на човешките мисли и желания? – Христос. Ако мислите и желанията на човека не минат през Христа, като през вътрешен център на човешкия живот, те никога не могат да се реализират...”[5]
Период 1931-1937. Шестият подпериод може да бъде наречен условно период на микрокосмично отражение на макрокосмичния Христос. През разглеждания период Беинса Дуно започва и до 1942 г. напълно завършва т.нар. Паневритмия.[7] Буквалното значение на думата паневритмия е „всеблаг ритъм”. Антропософската наука дефинира съвсем точно езотеричния термин евритмизиране: съзнателно отвеждане във физическото тяло на импулсите на съгласните и гласните звукове, които чрез ларинкса се концентрират в съседните му органи (бял дроб, ръце). В Паневритмията на Беинса Дуно принципите на тази дефиниция са разгърнати в мащабно произведение, в което са съчетани мелодия, текст и пластични движения, изпълнявани групово в кръг. Състои се от три части: „Паневритмия”, „Слънчеви лъчи” и „Пентаграм”. Всяка от тях може да бъде преживяна като специфичен метод за съзнателна работа на Аз-а върху собственото му етерно и астрално тяло. При изпълнение на паневритмичните упражнения мелодията зазвучава в ларинкса, поетичните образи на текста се преживяват в тъканта на мисленето и съзнателно пронизват движенията на крайниците. Така се възпламеняват всички етерни потоци, а благоговейното настроение към партньорите и към свръхсетивния център на кръга явно привежда в активност и описания от нас метод „Сине мой, дай ми сърцето си”. Трите големи части на Паневритмията могат да се разглеждат като три етапа на създаване на онази бъдеща етерна структура, която антропософската наука нарича етерно (външно) сърце.
Историческа и духовна кулминация на шестия подпериод са събитията от 1936 г.: на 4 май активист на политическа партия нанася побой на Учителя Беинса Дуно и вследствие на вътречерепен кръвоизлив той заболява с парализа на дясната телесна половина. На 14 юли, въпреки болестта си, Беинса Дуно излиза на палатков лагер край Седемте рилски езера. С парализирана дясна ръка, ден след ден, черта по черта, в продължение почти на един месец той изписва върху една тетрадка: „Богъ е Любовь”. На 12 август напълно възстановява здравето си, слиза в София и на 19-и открива на „Изгрев” годишния събор с беседата „Да им дам Живот”. Според спомени на редица очевидци самият Беинса Дуно нарекъл събитията от 1936 г. Нова Голгота. По всяка вероятност става дума за микрокосмично отражение на важно свръхсетивно събитие в макрокосмичния живот на Христовото Същество. Видимите му прояви наподобяват Голгота, но явно това е мистерия, в която кръвта се излива не навън към Земята, а вътре към мозъка (по-точно в лявото му полукълбо), т.е. там, където според антропософската наука е точката на приложение на етерното тяло. На практика пълното възстановяване от парализата е тържество на етерното тяло и негово ново оживяване.
Период 1938-1944. Седмият, последен, подпериод може да бъде условно наречен завръщане в Ложата на Бодхисатвите. През 1942 г. излиза книгата на Боян Боев „Учителят за дишането” – великолепен сборник от всички принципи и духовни практики, дадени в Школата на Беинса Дуно за дишането като фундаментален метод за овладяване на етерното тяло.[8] Според антропософската наука в трите фази на окултното дишане е вложено най-интимното преживяване на мировите етерни пространства. В многобройните школски упражнения на Учителя Беинса Дуно тези три фази се осъществяват с мислено произнасяне на формули. По този начин несъзнателният физиологичен акт на дишане се пронизва от възпламенените етерни жизнени потоци и Аз-ът влиза във владение на всяка клетка от физическото тяло.
С издишването – с този величествен символ на връщане в космичната прародина – е логично да приключи и нашият исторически анализ. През 1944 г. завършва земният път на Учителя Беинса Дуно и всичко от неговото битие на Земята, което е било дотогава исторично, става преди всичко метафизично. В един стенографиран частен разговор между Учителя и Боян Боев, дешифриран едва през 1948 г., може да се прочете: „Няма епоха в човешката история, когато Христос да е работил така – сега Христос работи най-много... Първо ще почне вселяването на Христовия Дух в човека; разбира се, отначало в готовите души. Когато изпитваш в себе си едно хубаво, безкористно чувство, проявяваш милосърдие, любов, милост, това показва, че Христовият Дух те е озарил и започва да работи в теб. Нали и апостол Павел казва на едно място: „Не аз живея, а Христовият Дух се е вселил в мен.” Всъщност това е евангелската фраза, която пронизва почти всички лекции на Р. Щайнер: „Не аз, а Христос в мен.” В един друг частен разговор за Христос Учителя Беинса Дуно внася следната кардинална промяна: „За учениците този стих трябва да се измени. Добре е в този стих да се изостави частичката не и той да гласи така: „Аз се уча от Христа, уча се от това, което Той върши в мен.”[8]
Историческото разгръщане на нашата хипотеза, според която Словото на Учителя Беинса Дуно може да се разглежда като проява на Бодхисатвата на XX век, оформя няколко дискусионни проблема. Преди всичко се налага заключението, че персоналното посочване на Бодхисатва Майтрея е актуална съвременна необходимост. Най-силният довод е, че антропософската наука го определя като най-пълен и достоверен източник на научни и методологични знания за най-значителното събитие на съвремието ни – мистерията на етерния Христос. По редица причини антропософската наука не посочва персонално кой е Бодхисатва Майтрея. Явно се налага той да бъде познат с гносеологичните възможности на съвременната културна епоха, която се определя като епоха на Съзнаващата душа.
Съществено е обаче да се направи едно детайлно разграничение. Антропософската наука разглежда проблема чрез имагинативно и инспиративно съзнание, т.е. нейният гносеологичен подход е позитивистичен, поради което тя е в състояние да разпознае Бодхисатва Майтрея и да опише неговите характеристики и мисия. Съвсем различно е състоянието на съзнанието при съвременния човек: той разглежда проблема с възможностите на Съзнаващата душа, неговият гносеологичен подход е мисленето, поради което той може да преживява Словото на Бодхисатва Майтрея единствено в тъканта на своето мислене. Следователно би могло да се каже, че в антропософската наука Бодхисатва Майтрея се разпознава, а в Съзнаващата душа той се преживява. С други думи, подходът към нашата хипотеза безусловно изисква строго разграничение между термините разпознаване и преживяване.
Както многократно беше посочено дотук, за антропософската наука главната отличителна черта на Бодхисатва Майтрея е мистерията на етерния Христос, а Христос пък е идентичен с Аз-а на Бодхисатвата, т.е. с неговото Слово. Въобще, най-истинската представа за тайната на Аз-а може да ни бъде внушена преди всичко чрез евангелската фраза: „В началото бе Словото”. Следователно единствено за антропософската наука мисията на Бодхисатва Майтрея се разпознава имагинативно и инспиративно като възвестяване на етерното пришествие на Христос. Съзнаващата душа обаче не притежава способност да разграничи етерното пришествие от Аз-а на Бодхисатвата и ги преживява като едно и също нещо, т.е. като Словото на Бодхисатва Майтрея. Идентичността на етерният Христос със Словото на Бодхисатвата на XX век може би е първият ключов извод, който се налага при анализа на нашата хипотеза.
По-нататък е необходимо да се напомни отново, че и антропософската наука, и Словото на Бодхисатва Майтрея се случват в епохата на Съзнаващата душа, т.е. те са адресирани към гносеологичните възможности на Съзнаващата душа в съвременния човек. Оттук неизбежно се налага следното твърдение: само на антропософската наука е присъщо да оповестява етерното пришествие на Христос като събитие, докато на Словото на Бодхисатва Майтрея е присъщо да бъде преживявано от Съзнаващата душа по такъв начин, че самото то да генерира в нея това етерно събитие. Способността на Бодхисатвата на XX век със Словото си сам да създава етерно преживяване на Христос в слушателите си е вторият ключов извод в анализа на нашата хипотеза, т.е. Съзнаващата душа днес преживява Словото на Бодхисатва Майтрея и тъканта на самото това преживяване е идентично с преживяването на етерния Христос.
Пристъпвайки аналитично към Словото, прави впечатление, че на Беинса Дуно са присъщи език, стил и семантичност, предназначени не да оповестяват факти от духовната наука (както е основно в лекциите на Р. Щайнер), а да бъдат преживявани в тъканта на мисленето на Съзнаващата душа като етерно пришествие на Христос. Следователно иманентността на Словото на Беинса Дуно е по-близка до съвременното възприемане на музиката, отколкото до възприемането на другите видове изкуства или науки. Този тип иманентност може да бъде наречен музикално преживяване в Съзнаващата душа. Негова психологична основа е използваният от нас метод „Сине мой, дай ми сърцето си.” На музиката й липсва представност и понятийност, с които съвременното съзнание оперира. Антропософията твърди, че такова, лишено от представи и понятия, съзнание е било характерно за много древните етапи от човешката еволюция. По исторически данни от духовната наука музиката е дадена в епохата на Сетивната душа, за да се преживява от зараждащата се Разсъдъчна душа така, че да генерира в нея сили на Съзнаващата душа. Аналогично на музиката Словото на Беинса Дуно използва остарели на пръв поглед езикови и семантични форми, присъщи по-скоро на Разсъдъчната душа, но се преживява от Съзнаващата душа по такъв начин, че да генерира в нея етерното пришествие на Христос. Така можем да формулираме трети ключов извод: за да генерира в Съзнаващата душа етерно пришествие на Христос, Словото на Бодхисатва Майтрея има структура и функция, идентични не с интелектуалното, а с музикалното преживяване.
Тук се налага да обсъдим в по-големи детайли нашите съвременни гносеологични възможности. Според антропософската наука, когато Съзнаващата душа строи представи и понятия в своето мислене, тя напуска музикалното, защото в мисленето етерният тон засенчва сам себе си посредством говорен звук, т.е. днешните наши представи и понятия от ежедневието са сгъстени, уплътнени етерни тонове. От друга страна обаче, Съзнаващата душа днес лесно може да възприема в мисленето си ясни представи и понятия за свръхсетивните светове, получени от антропософската наука. По всичко изглежда, че чрез антропософската наука Съзнаващата душа лесно си “спомня” и възстановява в тъканта на мисленето си архетипни представи и понятия от онова, което Р. Щайнер нарича Михаилова небесна интелигенция. Не е трудно да се направи следното заключение: наситената с Михаилова интелигентност Съзнаваща душа може съзнателно и свободно да пронизва всеки детайл от семантиката и методите в Словото на Бодхисатва Майтрея. Дискусията на проблема би могла да завърши с четвърти ключов извод: Словото на Бодхисатва Майтрея може да бъде най-пълноценно преживявано в тъканта именно на такова съвременно мислене, което предварително е школувано с представи и понятия, постигнати не със съвременни, а с бъдещи степени на съзнание, т.е. с имагинативна и инспиративна степен на съзнание, използвана от антропософската наука.
След всичко, изложено дотук, можем да направим следните обобщения: (i) посочването на Учителя Беинса Дуно (Петър Дънов) като Бодхисатва Майтрея формира строго определена гледна точка към делото и Словото му; (ii) Словото и методите, дадени от него, могат да бъдат възприемани и прилагани като свръхсетивно събитие – етерно откровение на Христос в астралния план; (iii) възприемането и прилагането на Словото на Беинса Дуно като музикално преживяване е закономерен еволюционен етап в епохата на Съзнаващата душа – преход от сетивно-разсъдъчно към съзнателно-имагинативно разбиране на Христос и Ложата на Бодхисатвите; (iv) посочването на Словото на Беинса Дуно като проповедник на етерния Христос е историческо събитие, свързано с нашия XXI век, което духовно подпомага мисията на Бодхисатва Майтрея, изчиствайки я от окултни фалшификации и ненаучни спекулации.
Литература
1. Anthropos. Съст. Г. Бондарев. Москва, 1999
2. Учителя във Варна. Съст. Д. Калев. Издателство „Бяло Братство”, София, 1999
3. Всемировият Учител Беинса Дуно и Велико Търново, т. 1 и 2. Съст. П. Даскалова. Издателство „Алфиола”, Варна, 1995
4. Завета на цветните лъчи на Светлината. Издателство „Бяло Братство”, София, 2004
5. Дънов, Петър. Разумното сърце. Издателство „Захарий Стоянов”, София, 2003
6. Учителя. Великата Майка, т. 2. Издателство „Колор принт”, Варна, 1997
7. Дуно, Беинса. Паневритмия. Издателство „Хелиопол”, София, 1996
8. Акордиране на човешката душа, т. 3. Съст. Б. Боев. Издателство „Бяло Братство”, София, 2001
9. Учителя Беинса Дуно. Сила и Живот. Издателство „Бяло Братство” и „Захарий Стоянов”, т. 1, 2 и 3, София, 2005-2008
Варна, 2006