|
|
|
|
|
|
|
|
|
|
|
|
|
|
|
|
|
|
|
|
|
|
|
|
ДИМИТЪР КАЛЕВ
В началото на XXI в. културата все повече се интересува от историческия Дънов. В ретроспективен план втората половина на миналото столетие възприемаше Дънов митологично, докато първата половина му отреди непосредствена мисионерска роля. Най-далеч остава последната декада на XIX в. – времето на младия Дънов. Реконструкцията се налага от само себе си: днешният вкус към историчност е породен като че ли от продължителната митологичност, с която неговите последователи съхраняваха тайно идеите му по време на тоталитарния режим в България. Явно митологичността се яви, за да снеме месианското му присъствие в българската култура през първите петдесет години на XX в. – тогава Дънов бе жив духовен водач на три поколения българи. А къде е генезисът на неговия месианизъм? Културата е склонна към завръщащи се триади – месианизмът израства пак от историчност. Този път от собствения вкус на младия Дънов към историцизъм.
Предлаганата конструкция е проста. На пръв поглед намеренията й са да представи Дънов като автор на исторически текст за готите, чието съставяне е ситуирано в протестантско учебно заведение, далеч от географските и културни предели на православното християнство. С други думи, историцизмът на младия Дънов клони към християнизираните германските племена и зората на Западноевропейската култура, довела в зенита си Реформацията, секуларизацията и рационализма. Обаче само пет години по-късно бившият протестантски студент и готски историограф провъзгласява от Варна особената мисия на бъдещата славянска култура. Славянският месианизъм е благословеното дете на западноевропейския историцизъм. И това съвременната култура открива в личността на младия Дънов.
Историчният Дънов.Петър Константинов Дънов е роден на 11 юли 1864 г. в Николаевка (тогава с. Хадърча, недалеч от Варна, България) – трето дете на свещеник Константин Дъновски и на Добра Георгиева. Негов дядо по майчина линия е Атанас Георгиев (1805-1865), възрожденски деятел за църковна независимост. Баща му Константин Дъновски (1830-1918) е първият учител и свещеник във Варна, преподавал и служил на български език.
П. Дънов учи във Варненската мъжка гимназия, през 1886 г. завършва Американската научна школа по теология в Свищов и от есента на 1887 г. до лятото на 1888 г. е учител в Хотанца, Русенско.
През август 1888 г. заминава за САЩ, записва Методистката теологическа семинария Дрю, гр. Медисън, щат Ню Джърси, и я завършва през май 1892 г. През лятото се записва в Теологическия факултет на Методисткия университет в Бостън, на следващата година завършва труда си върху миграцията на германските племена и тяхното християнизиране, и се дипломира през юни 1893 г. Една година посещава редовно занятия и в Медицинския факултет.
През 1895 г. се завръща в България, установява се във Варна, отказва предлаганите му длъжности на методистки и теософски проповедник. През 1896 г. издава книгата Науката и възпитанието, в която говори за основите на нова култура, която предстои да настъпи през идващия век. През 1896 г. е един от учредителите на читалище П. Р. Славейков, избран е за негов библиотекар и през следващите години държи пред варненското гражданство научни сказки.
Месианският Дънов.През 1897 г., на 33-годишна възраст, П. Дънов учредява със съмишленици във Варна Общество за повдигание религиозния дух на българский народ. Същата година издава брошура с мистичен текст под заглавие Хио-Ели-Мели-Месаил. Събитията от 1897 г. го поставят в центъра на духовно общество, което по-късно прераства в т.нар. Верига (1906) и общество Всемирно бяло братство (1920), а самият него утвърждават като индивидуалност с прозвище Учителя. На практика след 1897 г. е по-правилно да се говори за Учителя Беинса Дуно, вместо за П. Дънов, въпреки че псевдонимът Беинса Дуно започва да се употребява в книжовни публикации едва в началото на 30-те години на XX век. Етимологията на името Беинса Дуно вероятно е с протосанскритски корени и се превежда като Тоз, който носи Добро чрез Слово.
През 1898 г. записва и произнася пред Варненското спиритическо дружество Милосърдие беседата Призвание към народа ми, която е апел към социално-духовно самоутвърждаване. На следващата година записва Десетте свидетелства Господни и Божието обещание. От 1899 г. свиква ежегодно във Варна събори, който първоначално нарича срещи на Веригата. Оттогава до 1942 г. през месец август се провеждат годишни събори на Всемирното бяло братство на различни места: във Варна (1899-1909), във Велико Търново (1910-1925), в София (1926-1941), на планините Рила и Витоша.
От 1901 г. до 1912 г. пътува из селищата на България, изнася сказки и прави френологически изследвания на избрани представители от българския народ. От 1904 г. пребивава продължителни периоди от време в София, започва да произнася публични проповеди под форма на беседи. Централно място в тях заема историческата, космичната и метафизичната фигура на Христос.
През 1912 г. в Арбанаси (край Велико Търново) работи върху Библията и съставя Завета на цветните лъчи на светлината, който излиза от печат през септември същата година. На титулната страница е изписано мотото: Винаги ще съм предан раб на Господа Исуса Христа, Син Божий, 15 август, Търново, 1912.
На 16 март 1914 г. произнася в София първата официално стенографирана неделна беседа Ето Човека, с която слага начало на цикъла Сила и Живот. В него излага основните принципи на своята доктрина, която нарича Новото учение на Всемирното бяло братство. През 1917-1918 г., по време на Първата световна война, правителството на Васил Радославов го интернира във Варна, под предлог че учението му разколебава духа на войниците на фронта. След края на войната броят на последователите му бързо нараства и през 30-те години на XX в. достига около 40 000.
На 24 февруари 1922 г. открива в София езотерична школа, която нарича Школа на Всемирното бяло братство. Състои се от два класа ученици: Общият клас се открива с лекцията Трите живота, а Специалният клас – с лекцията Двата пътя. Лекционният курс продължава двадесет и две години – до декември 1944 г.
През 1927 г. създава край София селището Изгрева (днес квартал Изгрев), в което събира свои слушатели, последователи и ученици, за да центрира работата на езотеричната школа. Установява се там постоянно и в специално построен салон изнася различни течения на своето Слово. От 19 август 1927 г., на годишния събор на Всемирното бяло братство, изнася поредица от беседи, обединени в цикъла Пътят на ученика.
В периода 1929-1932 г. осъществява контакт с теософския водач Джиду Кришнамурти, който по същото време излиза от Теософското общество и разпуска ордена Звездите на Изтока. През лятото на 1929 г. за първи път извежда последователите си на лагер край Седемте рилски езера. На 21 септември 1930 г. открива ново течение на своите проповеди, наречено неделни утринни слова. От 1934 г. започва работа върху т.нар. Паневритмия – цикъл от двадесет и осем упражнения, съставени от мелодия, текст и пластични движения. По-късно към нея добавя упражненията Слънчеви лъчи и Пентаграм.
На 4 май 1936 г. активист на политическата партия Демократически сговор му нанася побой, последван от мозъчен кръвоизлив и парализа. Въпреки заболяването излиза със свои ученици на лагер край Седемте рилски езера и до 12 август напълно възстановява здравето си. На 22 март 1939 г. записва послание към учениците си, озаглавено Вечният завет на Духа.
В началото на 1944 г., по време на въздушните бомбардировки над София, организира евакуирането на Изгрева в Мърчаево (югозападно от София) и се установява в дома (сега музей) на своя ученик Темелко Гьорев. Завръща се на Изгрева на 19 октомври 1944 г. На 20 декември 1944 г. изнася пред Общия клас лекцията Последно слово. На 27 декември 1944 г. напуска физическия свят. Тялото му е положено на Изгрева.
Учението на Дънов. Различните му аспекти са изложени и развити в около четири хиляди проповеди, говорени и стенографирани в периода 1914-1944 г. Публикувани са в няколко многотомни поредици: лекции пред Общ окултен клас, лекции пред Специален окултен клас, неделни беседи, съборни беседи, утринни слова и др.
Главни категории в учението са Любов, Мъдрост, Истина, Правда и Добро, схващани като атрибути на историческия, космическия и мистичния Христос. Централна макро- и микрокосмична категория е Любовта, която функционира в различните аспекти на човешкото битие като стремеж (в сърцето), чувство (в душата), сила (в ума) и принцип (в духа).
Основен космогоничен възглед е т.нар. Велико всемирно братство. То се описва като организъм, съставен от еволюирали човешки души (ложи на Велики посветени и техни ученици) и девет йерархии от свръхсетивни същества (ангели, архангели, начала, власти, сили, господства, престоли, херувими и серафими). Върховен ръководител на Великото всемирно братство е Христос.
Историята на световната култура се разглежда като проекция на космически ритъм, включващ глобални периоди и подпериоди. Периодите са: полярен, хиперборейски, лемурийски, атлантски, пети (настоящ), шести и седми. Подпериодите в днешния пети период се наричат културни епохи: древноиндийска, древноперсийска, древноегипетска, гръко-римска, западноевропейска (настояща), славянска и т.н. В тях човешкото съзнание се проявява и еволюира през степени на колективно, индивидуално, висше колективно и космическо съзнание. Предстоящата Шеста културна епоха принадлежи на славянството и се явява естествен предтеча на бъдещата Шеста раса.
Психологичен аспект на човешкото развитие е последователна трансформация през четири културологични архетипи: старозаветен, новозаветен, праведен и ученик. Преходът към последния е съвкупност от школски езотерични методи, целящи да преобразуват представно-понятийното съзнание в образно съзнание – обозначава се с термина разцъфтяване на човешката душа. Езотеричният ученик трайно свързва съзнанието си с Христос, непрекъснато Го преживява в своята мисловна, емоционална и волева сфера, и постоянно се учи от това, което Той върши в него. По този начин съзнанието и специално – етерното тяло на ученика естествено се приема за обект и субект на т.нар. Второ пришествие на Христос. Така човешката индивидуалност преминава през седем велики стъпки на духовно развитие: обръщане, покаяние, спасение, възраждане, новораждане, посвещение и възкресение.
Съвременната култура все повече се интересува от историческия Дънов, неслучайно го открива в историцизма на младия Дънов и разбулвайки митичния Дънов, се опитва да прочете посланията на месианския Дънов.
Литература
1. Дънов, Петър. Миграция и християнизиране на германските племена. Издателство „Бяло Братство”, Университетско издателство „Св. Климент Охридски”, София, 2007
2. Завета на цветните лъчи на Светлината. Издателство „Бяло Братство”, София, 2004
3. Дуно, Беинса. Паневритмия. Издателство „Хелиопол”, София, 1996
4. Учителя Беинса Дуно. Сила и Живот. Издателство „Бяло Братство” и „Захарий Стоянов”, т. 1, 2 и 3, София, 2005-2008
Варна, 2007