|
|
|
|
|
|
|
|
|
|
|
|
|
|
|
|
|
|
|
|
|
|
|
|
ДИМИТЪР КАЛЕВ
Въпреки че учението на Петър Дънов (1864-1944) се дефинира като езотерично християнство, проблемът за другия и въобще за другостта предполага анализ предимно в антропологичен и морално-етичен аспект. В този смисъл към учението на Петър Дънов би могло да се подходи като към морално-етична система, а към фундаменталната негова категория Любов - като към понятие с психо-социално съдържание. От само себе си се разбира, че подобен подход изисква изключването на всякакви религиозни предпоставки, независимо от участието на някои формално религиозни категории, присъщи на християнството, като "Бог", "ближен" и други. Анализът по-скоро предполага умонастроения, сходни с цялата платоническа традиция във философията с нейната любовна образност и терминология. Конвенционалното християнство поставя акцента върху Божията любов към хората като дар чрез жертването на Христос, а едва класическата немска философия постига взаимността между субект и обект и въвежда Любовта като единственото действително и истинно съществуване на субекта в собственото му битие. "Истинската същност на Любовта - пише Хегел - се състои в това, да се откажем от съзнанието за самите себе си, да се забравим в една друга индивидуалност (Selbst) и все пак да имаме и да притежаваме себе си едва в това изчезване и забравяне... Тук съдържанието на субективността, опосредстваща се със себе си в нещо друго, е самото абсолютно..."[1] Хегеловата дефиниция явно показва непреднамерената взаимовръзка между понятията любов и друг и предлага аналитична методология, в която те са взаимно обусловени от самото "ставане" на битието на субекта.
Целта на този текст е да интерпретира проблема за другия в морално-етичната система на Учителя Петър Дънов чрез непосредствената му обусловеност от психологичната и социалната функция на категорията Любов.
Другият и другостта
"Ще знаете, че оригиналът на всичко е вътре във вас, а отвън е само копието... Това, което имате, то е у вас. Пък като се изгуби отвън, ще кажете: аз имам оригинала му, ще го намеря в себе си... Когато се саморазвивате, не изключвайте хората от себе си. Закон е: всички животни, растения, минерали, кристали, които са вътре във вас, едновременно и всички души, които съществуват в света, нямат само отражение във вас, но имат и свои представители. Всеки човек, където и да е, има един жив представител във вас. Ти не търси да срещнеш този човек отвън, а го търси отвътре."[2]
В морално-етичната система на Учителя Петър Дънов другият и въобще другостта се схващат като проекция на човешкото съзнание отвътре навън. По този начин се основополага своеобразна холографска гледна точка, при която другият живее a priori в субекта като персонален друг и всеки момент може да бъде открит и прожектиран навън, за да се създаде морално пространство. Не е трудно да се предположи, че светлината за тази прожекция е Любовта.
Космологична и антропологична природа на Любовта
"Да обичаш е едно нещо, да те обичат е друго нещо; това са две съвършено различни състояния на душата, които произтичат от два различни процеса в Битието. Да обичаш, това е процес на Любовта, при който развиваш силата си; да те обичат, това е процес на Мъдростта, при който развиваш знанието си."[3]
Според Учителя Петър Дънов Любовта е процес в Битието. Може да бъде дефинирана с философския термин "абсолютна релация". Любовта е всеобщото отношение на всички към всичко. Известно е, че в много религиозни системи, включително и в християнската, Любовта на Бога е космологичен творчески принцип. И в морално-етичната система на Учителя Петър Дънов категорията Любов има подобни измерения - Любовта се нарича "майка на света", родила слънцата, цялото небе се изобразява като "изложба на Любовта"[4].
Много по-съществена обаче е иманентната природа на Любовта.
"Бог на Любовта не е само вън от нас, във вселената, а и вътре в нас; Той е живата връзка на всичко, което е "вън" и "вътре"... Единствената истинска работа в света - това е науката за Любовта. Тя е великият обект на познание за душата."[5]
Любовта е едновременно и космологична, и антропологична: целият външен свят се проектира в субекта чрез Любовта и отново се извежда в обективното си битие пак чрез Любовта. Само че гледната точка на субекта е особена. Проекцията на външното се схваща като процес, при който субектът чувства, че е обичан - този процес се означава като Космична Мъдрост, чрез която се развива познанието. Проекцията на субекта навън към обективното битие се схваща като процес, при който самият той обича - този процес се означава като Любов, чрез която субектът развива волята си.
Дотук интерпретацията ни не прекрачва традициите на платонизма и немската класическа философия. Има обаче и нещо междинно, което от гносеологична гледна точка изглежда най-трудно - Любовта вътре в самия субект. "Любовта в човека е Бог" - твърди Учителя Петър Дънов [5] и тук достигаме до смущаващото за рационалното мислене въвеждане на категорията Бог, за която често самият Дънов предпочита термините "Първа Причина", "Единния" или "Възлюбеният на човешката душа". Тъкмо тук гносеологичният подход става твърде оригинален. Въпреки иманентната си природа, според Учителя Петър Дънов, Любовта е метафизично нещо и не може лесно да се разбере [3].
"Докато не разберете какво нещо е самият живот, не можете да разберете и Любовта, ... понеже вървите отдолу нагоре. Животът е резултат на Любовта. Следователно първо вие трябва да разберете резултата, за да можете после да разберете и онзи велик принцип - Любовта, от която животът произтича." [6]
С удивителното въвеждане на екзистенциалната категория Живот субектът като че ли веднъж завинаги се освобождава от безкрайната верига на опосредстването и успява да свърже собственото си съзнание непосредствено както с непознаваемия и страшен Бог, който уж го обичал, така и с другия пред него, за когото непонятно защо му е заповядано да го обича.
"Мнозина казват, че животът е движение. Движение има само там, дето функционира онова приятно, вътрешно чувство на любов към всички живи същества. Дето функционира това чувство, там е животът."[7]
Движението, наречено Живот, според Учителя Петър Дънов е абсолютно, поглъща всички останали движения, а неговото остава незабелязано [7]. От гносеологична гледна точка с въвеждането на категорията Живот Любовта престава да бъде понятие, дори екзистенция и окончателно напуска границите на мисленето. Така тя се проявява като нещо изключително съкровено, като универсално събитие вътре в самата индивидуалност, като абсолютното "случване" със самите нас.
"Вглъбете се в себе си, ако искате да намерите живота... Тогава вие ще почувствате, че цялата вселена, всички живи същества, от най-малките до най-големите, от мушиците до ангелите, са вътре във вас... Всички древни школи са учили, че човек не може да познае живота на другите хора, докато не познае своя живот."[7]
Структура на Любовта
"В света вие можете да любите най-първо Бога - нищо повече... После можете да любите ближните си и най-после - себе си... Човек не трябва да се свързва с никого, преди да е отишъл при Бога - при Любовта... Преди да обичате някого, вие трябва да обичате Бога и заедно с Него да отидете при онзи, когото обичате."[4]
В морално-етичната система на Учителя Петър Дънов феноменологията на Любовта е разгърната в триада, съставена от любов към Първата Причина на Битието, любов към другото, за което е предпочетен традиционният християнски термин "ближен", и любов към собствения Аз. Тази триада фактически е ключова за нашия анализ, защото детерминира във философски и в психо-социален аспект последователност, съвсем различна от традиционните парадигми. Според Дънов субектът постига себе си като любов към собствения си Аз, тръгвайки от Абсолюта и опосредствайки се във всичко друго. Казано вече без хегелианска терминология, в любовта към Първата Причина на Живота Азът се събужда от съня на егоизма и еготизма и вместо сънното "Аз съм Аз", изрича: "Аз съм заради". Това постмодерната етика нарича "раждането на Аза"[8]. Близо 50 години преди публикуването на първите постмодернистични изследвания в западноевропейската етика Учителя Петър Дънов въвежда термина "пробуждане или разпукване на човешката душа". Според него любовта към Първата Причина е събитие на вътрешна поляризация, с което моралният Аз признава, че е Аз, доколкото съществува заради Първата Причина, че моралът не е да живееш с другия, а да живееш заради другия, т. е. заради предшества със. С любовта към Първата Причина Азът признава, че към другия може да се пристъпи преди битието, без предварителни причини, безусловно, като към авторитет. Защото Първата Причина е абсолютното предбитие, абсолютната причинност, абсолютното условие и абсолютният авторитет.
"Днес хората се обичат външно, но това не е любов. Любовта към хората подразбира любов към благородното, Божественото в тях. Обаче, докато не намерите Божественото в себе си и го обикнете, и хората не можете да обичате... Първо ще го намерите вътре в себе си и в хората, а после ще го намерите и отвън. Когато две същества съзнаят, че имат Божествено начало в себе си, те вече се познават, имат две, три, четири и повече допирни точки помежду си и образуват системи от планети."[3]
Според Дънов любовта към Първата Причина е необходимото вътрешно поляризиране на моралния Аз. С други думи, любовта към Първата Причина е абсолютната и непреодолима амбивалентност, без която Любовта не може да се "случва".
Психологична и социална обусловеност на другия от категорията Любов
Триадната структура (феноменология) на Любовта в нравствено-етичната система на Учителя Петър Дънов неизбежно става модел за по-нататъшната функция на Любовта в отношението към другия и въобще към другостта. Според Дънов в отношението към другия Любовта психологично и социално се геометризира и, както би следвало да се предполага, приема геометрията на равностранен триъгълник.
"Всички трябва да спазвате закона на триъгълниците, понеже той разрешава противоречията в живота. Да допуснем, че имате две разумни същества, А и В, които се движат едно срещу друго. В пътя на тяхното движение те ще се натъкнат на ред недоразумения, които ще свършат с експлозия. За да избегнат експлозиите помежду си, те трябва да насочват енергиите си нагоре, към възвишения свят С и там да се срещат. Същото трябва да направят и съществата А 1 и В 1: те трябва да отправят енергиите си към центъра С 1. Ако други две същества А 2 и В 2 имат отношения, и те трябва да отправят енергиите си към центъра С 2. По този начин всички хора ще се срещат в центровете С, С 1, С 2 на триъгълниците АВС, А 1В 1С 1, А 2В 2С 2 и ще се движат по права линия. Правият път на движение, на отношения между хората, е през центровете С, С 1, С 2."[7]
Според закона на триъгълниците Азът отива в т. С на триъгълника, защото избира да бъде морален, което означава, че избира да застане лице в лице с другия, а не редом с другия. Докато другият е онтологична личност, той е мой противник и между нас непременно се случват експлозии. Моралният Аз се издига над фактите на битието и застава пред другия не като пред личност, а като пред лице на Първата Причина. Първата Причина е авторитетът, чиято заповед съм готов да изслушам, преди да е изречена, и чиято заповед съм готов да изпълня, преди да ми е заповядано какво да направя. Така в т. С Азът изцяло се отдава на другия, предава се като заложник на другия, поема безусловно отговорността за другия.
Законът на триъгълниците на практика описва заедността на моралната общност. Затова т. С не е просто еднаквост на личности. Азът и другия се срещат в точката на незаменимостта. Тази взаимна, едновременно призната незаменимост прави заедността морална. Но обществото, както се изразява постмодерната етика, започва с появата на третия. Правата линия, свързваща точките С, С 1, С 2... С n, e следващо морално измерение, получено от движението на n заедности, т. е. тя е морално пространство, различно от социалното в конвенциалния му онтологичен смисъл. Явно социалното пространство, противно на постмодерните парадигми, също е амбивалентно и следователно може да бъде морално. Инак се превръща в онтологичен сбор от индивиди, общуващи на принципа "всеки срещу всеки" и това вече е демоничната природа на другия и въобще на другостта.
Вместо заключение
"Когато ставате сутрин, вие трябва да изпитвате това... приятно, вътрешно чувство на любов към всички живи същества..., за да можете през целия ден да бъдете добри, активни, с импулс за всяка работа. Това значи да чувствате импулса на всяко живо същество, по-високо или по-ниско от вас."[7]
Учението на Петър Дънов, интерпретирано като морално-етична система, предлага оригинален подход към проблема за другия. Другият или другостта се разглеждат като любовни проекции на Аза и на присъщия му Живот. Моралният Аз се пробужда и открива другия в движението на категорията Любов от любов към Първата Причина, през любов към ближния до любов към себе си. Така този модел кристализира в равностранен триъгълник на морална заедност, която добавя към социалното пространство допълнително морално измерение.
Според нашата интерпретация фундаменталното в подхода е това, че категорията Любов не се прилага към проблема преднамерено и отвън. Не е необходимо да си професионален философ, психолог, социолог, политолог или културолог, за да съзреш веднага трансцендентната същност на категорията Любов-Живот. Тя е толкова ирационална, колкото усещането ни сутрин при събуждане, че сме живи и че другостта около нас отново нахлува в току-що пробудените ни сетива. Така че проблемът за другия е толкова съкровен, колкото проблемът за себе си. Той възниква винаги, когато личността мисли или прави усилия върху моралното си единство, т. е. винаги, когато опитва да пробуди Аза в себе си. Може би затова този проблем трудно се разкрива чрез частнонаучни анализи. Само една "идеална" наука, породена от и имаща за предмет моралната интегрираност на личността, може да се домогне до разрешаването му.
Учението на Петър Дънов за Любовта и другия притежава такава оригинална интегралност, без да бъде нито традиционен пантеизъм, нито модерна социализация, нито постмодерна немощ. Въпреки че го интерпретираме като морално-етична система, то самото е построено не като етични модели, а като морални събития. В него живеенето на Любовта е постоянен импулс за Аза да постъпва морално, поради което това живеене не е рационално схващане, а поведение. То постоянно генерира от самия себе си поведенчески събития.
В постмодерната етика Азът неизбежно се изправя поне пред два проблема. Ще ги нарека условно морална "тревожност" и социален "туризъм". Моралният Аз постоянно се съмнява дали застава пред другия достатъчно безусловно. Въпреки че на това съмнение днес се приписва функция на морален perpetuum mobile, в учението на Петър Дънов моралната "тревожност" е преодоляна. Азът се пробужда във вътрешната си амбивалентност, откривайки любовта към Първата Причина на Живота. Любовта-Живот е безусловното самопознание, което приемаме на съкровено доверие, и то се открива пред нас като безусловна амбивалентност, т. е. като полярен интегритет.
От друга страна, постмодерният персонаж на морално безотговорният "турист" е втората тревожна новина за съвременната нравственост. Наистина моралната отговорност, както твърди постмодернизмът, не може да се носи от всички [8]. Но според Дънов, когато любиш Първата Причина на Живота едновременно и у себе си, и у другия, се създава паралелно движение и се организира ново морално пространство от заедност на незаменимости. Това морално пространство има, в сравнение със социалното пространство, едно измерение в повече. И тъкмо там Любовта е най-съкровеното събитие на нашия Аз, който с удивление открива, че другите се "случват" в топлината на собствената му кръв.
Литература
1. Хегел, Г. В. Ф. Естетика, т. 1, София, 1967
2. Учителя, Лекции пред Младежкия окултен клас, 4 година, 1 лекция, София, 1924
3. Учителя. „Двата пътя”, сборник лекции пред Младежкия окултен клас, 1 година, 5, 13, 14 лекция, София, 1934
4. Константинов, М., Б. Боев, М. Тодорова и Б. Николов. Учителят, София, 1947
5. Радев, Г. Учителят говори. София, 1939
6. Учителя. „Разумният живот”, лекция пред Младежкия окултен клас, 3 година, Русе, 1923
7. Учителя. „Допирни точки в природата” и „Добри навици”, сборници лекции пред Младежкия окултен клас, 2 година, 4, 22, 29 лекция, София, 1935, 1936
8. Бауман, З. Постмодерната етика. София, 2001
Варна, 2001